"За маските и хората"

                                      

Както казах винаги съм обичала литературата. Харесва ми  да пиша и преди го правех доста често, но напоследък се бях поспряла, покрай университета, а и поради други неща, с които се занимавах и не пишех толкова често, колкото ми се иска. Така, де музата е нещо специфично, не ни спохожда всеки път когато си поискаме.

За мен писането е част от мен, начин да изразя себе си, да отразя всичките си чувства върху  лист хартия. Чувствам се добре когато го правя, развихрям фантазията си и давам воля на емоциите си. 

Написах това есе преди години, дори не си спомням кога. Случайно попаднах на него, защото събирам повечето от нещата си. Бях го забравила. Това не е особено оптимистично есе, но явно моментът е бил такъв.

Искам този блог да сепревърне в място където да споделям мислите си. Където ще бъда себе си. Истинската аз. Затова споделям това есе, кото съм написала в момент, в който съм се чувствала по определен начин.

Може и някои от Вас да се припознаят. Кой знае?

   „За маските и хората”

                                                         

Вървях по улицата един ден, покрай училище. Видях една двойка. Загледах се, но тайно, за да не ме забележат, че ги гледам. Изглеждаха щастливи. Нейното лице беше лице на момиче, което е обичано. Неговото лице издаваше същото. Споделеност и любов. Завъртях глава и закрачих напред към училищния двор. Замислих се как те бяха наистина щастливи. Докато хората, които понякога виждах в градското кафе, тъй умело прикриваха това. Прикривах се и аз. Те само изглеждаха щастливи. Тези тук наистина бяха. Помислих си как една връзка може да те промени. Как един човек може да те промени, ако е истинският. Когато ходехме в кафето, там виждах много хора. Някои от тях познавах съвсем добре и те ме познаваха, други не толкова.

Чудно ми е за какво си мислят, за какво тъгуват, за какво мечтаят и какво искат. С оглед на това, че понякога дори не знаех какво искат и за какво си мечтаят приятелите ми. Нищо, че те бяха най-близките ми хора.

На нас ни се случваше най-често все да обичаме онези, които не ни заслужават, ни най-малко. А ние все тях удостояваме с погледите си, все на тях подаряваме усмивките си. А тези, които истински ни обичаха, подминаваме с лека ръка. Не е еднаква любовта. Тя е винаги различна.

За мен далечна и недостижима, като най-безкраен морски бряг, като остров, оазис, който изморен пустинен пътник се мъчи, а не може да достигне.Стоя и гледам хората в кафето. Чудя се колко ли сълзи някога са изплаквали - за онези, които не ги заслужават, или за онези, на които не могат да дадат любовта си. Да дадат най-ценния дар - себе си.

Колко ли сълзи са се стичали по иначе веселите им и безгрижни лица? Пушат цигарите си с такова безразличие и гледат през големите прозорци - всеки винаги чака някого.  Винаги! Преструват се, че никога не са обичали, че никога не са страдали. Особено чаровните момчета от нашия град, излезли като от филм. На лицата им все усмивки... и едно голямо безразличие - навсякъде безразличие.Усмивките стоят на лицата им като вечни маски, включително и на моето. Да, понякога така се случва. Тъжно е, но е истина.

Носим маските си, когато ни потрябват за да прикриваме сълзи, усмивки,  яд, разочарование, емоции, които нахлуват в нас. Друг път ги носим почти всеки ден. Някак си сме свикнали, че ни предпазват, като невидим герой, стоящ зад нас  когато крачейки уверено си мислим, че сме това, което винаги сме искали да бъдем...

Но пред онези хора, на които наистина се доверяваме, които са до нас в истниските ни моменти пред тях не можем да носим маските си. Защото могат да проникнат в душите ни като през огледало, защото те познават образа ни, такъв какъвто е.  И ни приемат,  такива, каквито сме.

 Знам със сигурност, че маските не са ни нужни. Прибягваме до тях, защото сме неуверени. Обеждавам се в това всеки път. Знам, че е така.

И също знам, че моментите, които си заслужават са онези, в които захвърляме маските и се показваме такива, каквито сме и винаги ще бъдем-себе си!

Syncerly yours

Desislava